Ражда първата си дъщеря Неда на 16 (18)г. през 1886(8 според К.Станимиров). Очевидно е омъжена скоро преди това.. От Цанко х.Стойчев знам, че баба му Дона веднъж годишно е събирала вещите си в един денк и тръгва на обиколка по роднини, като тя пътува с влака, а вещите и – с файтон. Крайна спирка на пътуването е гр. Банкя, където отсядала в х-л „Булевард”. Там ходела на минерални бани.(вж.подробно за рода Видинли в приложенията)

През 1865 дарява средства за построяване на новата църква Св.Успение Богородично, и заедно със зет си, свещ. Стефан Станимиров и още двама свещеници я освещават на 26.10.1866. През 1870 се оттегля като епитроп и служи като ефимерий на Девическия манастир. Архим.х.Силвестрий е бил много богат човек и е давал пари под лихва. За последното има две свидетелства – информация, че е заел 25 000 гроша за строителството на църквата Св.Пророк Илия в Казанлък[1], както и една записка в църковна книга “Земахъ от духовника Силвестрия желтици 1864 майа 16ти. дадох първата ирмиликъ, 1-фанакъ дадохъ” Един от известните стари водоизточници в Габрово – Гунин кладенец, оформен като чешма е построена от архим. Силвестри през 1871г, за което свидетелства надписа и. През 1876 архим.Силвестрий подарява голяма част от книгите си на библиотеката на Априловската гимназия. Умира на 19.01.1878. Погребан е в двора на църквата Успение Богородично. Надгробната му плоча гласи “Помени Господи рабъ твой архимандрита попъ Силвестра поклонника лето 1878 19тий януарии” Архим.Силвестрий е оставил много записки по старите богослужебни книги в храма[2]. В дневникът си Тодор Бурмов[3] споменава архим. Силвестрий по повод остуването му на именния му ден – Стефановден. Дъщерята на х.Силвестри – хаджи Екатерина е родена около 1826-7 г. Като дете посещава Йерусалим с родителите си. През 1857 се венчава за Стефан Станимиров (от 1859 свещеник). През 1858 ражда близнаци – Христо и Станимир. Христо явно е умрял съвсем рано, защото за него няма никаква друга информация освен запис за раждането му. Станимир Поп Стефанов Станимиров вече бе разгледан подробно. Имат още 3 деца: Силвестър – починал като студент в Йена през 1888, Дона, омъжена за Йосиф Стомоняков (вж. Род Стомонякови) и Иванка, омъжена за Никола Голосманов (вж. Род Голосманови). Хаджи Екатерина х.п.Силвестриева п.Станимирова е сред големите дарители на Габровското училище – дарила е 500 златни лева с условие от лихвите настоятелството ежегодно да купува учебници за бедни ученици[4] От една подписка за събиране на средства за новото училище научаваме, че през 1871г. устабашия на терзийския еснаф е бил Йонко х.п.Силвестрия[5]. Отсъствието на титлата хаджи пред името доказва, че Йонко не е бил роден по време на поклоническото пътуване на семейството на Силвестри през 1830. И тъй като баща му овдовява през 1832, то Йонко е роден през 1830-31 година. От записки по старите църковни книги научваме за раждането на децата на йонко – Петър, роден на 3 април 1848 и Теодор – 3 ноември 1858 и Силвестър, 18.12.1960. Той е записан като “Родиса Силвестрия на Тота ха п Силвестровъ” което е малко объркващо, но в друга записка, недатиране е записано “Роди булката Йонковица Силвестрия”.В сборника “Българските печати през епохата на Възраждането от Ана Рошковска, където открих печата на Станимер Чаркчи, е показан и личния печат на Йонко х.п.Силвестрия, който е уникален с наличието на западни монархически символи – изправен коронован лъв държи хералдически щит, върху който са изписани инициалите ЙХПС, а върху щита има бурбонска лилия. В околовръст е изписано името на притежателя. Х.Силвестрий има и втори син Тодор, който умира на 9 май 1878г. (отразено е в тефтерчето на поп Стефан). Тодор оставя вдовица и две момичета, Кина (Кичка) и Вата (Иванка). Шуреят му поп Стефан като изпълнител на завещанието на х.Силвестрий стопанисва завещаната им сума пари, като всяка година им изплаща лихва. Сметките за тази издръжка са отразени в книжата на свещеника. През 1883г. Кина се омъжва и изтегля част от главницата. На 7 септември 1884г. Вата умира и поп Стефан разпределя остатъка от парите между майката и сестрата и закрива сметката.

---

През 1877г. Гаврил Кръстников е сред габровците, които се записват доброволци в Опълчението и участват в боевете при Шипка. Жена му е учителка, завършила първия випуск на поетокласното девическо училище в Габрово, ученичка на Неофит Рилски.

 

От децата на Гаврил Кръстников, най-изявен е доцент Никола Г.Кръстников. Роден на 16.08.1880г. в Габрово. Завършил с отличие Априловската гимназия става учител в с. Енчовци, Дряновско. През 1889 със застъпничеството на ген.Столетов, като син на опълченец получава стипендия да учи медицина във военоморската академия в Петербург По време на следването си е чест гост в дома на ген.Столетов. Завършва през 1904г. Веднага след това заминава за Тюркмения, където има холерна епидемия. След това постъпва като асистент в Петербургския женски институт – болница “Св.Мария Магдалина”. След револщцията от 1905г. се връщз в България. Отбива военната си служба в Търново. След няколко години лекарска практика на различни длъжности отново заминава за квалификация в чужбина – слуша лекции на проф. ДеЖерин в Париж, а през 1913г. специализира в Петербург при професорите Бехтерев, Гривер и Бруменау. Участва в Първата световна война. След това се установява в София, където започва практика като невролог и психолог. През 1921г. е учредител на Българското психологично дружество. През 1922г. е избран за асистент- първо в катедрата по фармакология, а после - по неврология и психиятрия. От 1924г. главен асистент, а от 1926г. – доцент. След напускане на катедрата от проф. Н.М.Попов, Н.Кръстников е избран за временен директор. Умира ненадейно на 23.09.1936г. от мозъчен инсулт, докато подготвя Всеславянски лекарски конгрес в София.

 

Доц.д-р Никола Кръстников е първият българин, хабилитиран по неврология и психиатрия, създател на българската психиатрична школа. Създател е на теориите за лечение чрез възпроизвеждане на травматичните преживявания, и за лечение на нервни и душевни заболявания с кислород.

 

Братът на Гаврил и чичо на Никола Кръстников - Георги Кръстников е женен за Марина Гладнева, внучка на майстор Станимир от дъщеря му Наца. Имат 3 дъщери – Радка, Наца и Елена.

 

Рада Кръстникова + Роман Пухлев (1868-1934) - учител и училищен директор. Сина им акад.проф.д-р Алекси Пухлев (1905-1979) - кардиолог интернист, специализирал в Германия, завършил освен медицина и цигулка в консерваторията, ректор на ВМИ. Женен за д-р Весела Михайлова - Пухлева, имат 2 дъщери - Лщдмила - лекар и Алексина - пианист.

 

 

1.N (Колиби Стомонеците)

 

21. Иван Стомоняка

               211. Йосиф + Дона Станимирова

                               2111. Екатерина + Хр. Бобчев

212. Рачо

               2121. Иван Рачев Стомоняков + N Г. Хесапчиева

                               21211. Рачо (189. – 1970)

                                              212111.д-р  Стефана Р. Стомонякова, лекар

                                              212112. Иван

                                                              2121121. Иван И.

22. Nм + Дешка Рашеева

               221. Васил Стомоняков

               222. Спиридон Стомоняков

                               2221. Борис (СССР)

                               2222. Николай 

 

Йосиф Иванов Стомоняков е кожухар. Бил е заможен, защото е пътувал из големите европейски градове, откъдето купувал скъпи луксозни кожи. Женен е за поп Стефан Станимировата дъщеря Дона. Имат дъщеря Екатерина, женена за индустриалеца Никола Хр. Бобчев. През 1868г. Йосиф Стомоняков, вече се именува търговец и е писар на Спестовното дружество, а през 1873г. – настоятел на дружество Бъдъщност

 

Спиридон Стомоняков е габровски търговец в Одеса, член на одеското настоятелство, един от душеприказчиците (изпълнителите на завещанието) на В.Априлов. Вероятно родът е стар, защото близо до Габрово има колиби Стомонеците. Бащата на Спиридон Стомонякое в женен за Дешка Рашеева, от рода на Рашееви

 

Случайно попаднах на руски сайтове, в които се разказва за сина на Спиридон – Борис Спиридонович Стомоняков Роден е в Габрово през 1882. Български емигрант в Русия, през 1900г. влиза в болшевипката партия (РСДРП) няколко пъти напуска Русия, в периода 1915-1917г. отслужва военната си служба в България и през 1917г. след революцията се завръща в Русия, където става дипломат. През 1920-1925г. е външнотърговски представител на СССР в Берлин. От 1935г. е Зам.Народен Комисар по Международните Работи на СССР (първи заместник на Литвинов). През 1938г. при една от сталинските чистки е набеден за германски шпионин и е разстрелян (според други данни се е самоубил в ареста). През 1988г. е реабилитиран. Имал е брат Н.С.Стомоняков, убит на фронта през 1914

 

Сестра на Христофор Хесапчиев в омъжена за бащата на Рачо Стомоняков (виж историята на хесапчиев и връзката с висшето руско дворянство и първия министър-председател Тодор Бурмов) В един алманах от 1896 срещаме Иван Р. Стомоняков – главен бирник на Габрово. Същия фигурира и като настоятел при църквата Успение Богородично, вероятно става въпрос за въпросния съпруг на Хесапчиевата сестра.

 

В списъка на настоятелството на Спестовното дружество в Габрово от 1876г. фигурира името на Христо Стомоняков.

 

Друг представител на рода Стомонякови – Христофор, е сред учредителите на Футболно дружество “Град Габрово” през 1919г., днес ф.к. Янтра. От Стомонякови (сестра на Спиридон) е и майката на Марина Ангелова Гладнева - първата детска учителка в Габрово, дъщеря на разореният табак Ангел Кънчев Гладнев. Тя е роднина на Марина Ив. Гладнева - жена на Г. Кръстников.

Христофор Стомоняков - ученик краснописец изписва надписа върху паметника на Чардафон през 1912г.

Хр.Бобчев имал двама сина – Рачо и Никола. През 1905г. братя Бобчеви отварят и втора фабрика . Никола Хр. Бобчев е бил епитроп при църквата Успение Богородично. През 1918г. е сред акционерите на Индустриална банка, която се помещава на партерния етаж на бобчевата къща. Той е женен за Екатерина Стомонякова – внучка на поп Стефан Станимиров от дъщеря му Дона. Екатерина и Никола Бобчеви имат дъщеря Евдокия, омъжена за Вельо Глушков. Сред учредителите на ф.к. Янтра през 1919г. фигурира името Хр. Бобчев. Той донася от Швейцария и първата кожена футболна топка за отбора.

Рачо С. Бобчев и Петър Хр. Бобчев са сред основателите на първото ловно дружество  в Габрово през 1898г. заеднос Чардафон и Никола Д. Рашеев. През 1900 г. Петър Бобчев е убит по невнимание по време на лов на сърни.

За съжаление местонахождението на този съд- документ днес не е известно, нито се знае каквото и да е за нявгашния му притежател; хатактерът на името навява мисли за монах или поне за човек, свързан с църквата, но това са само предположения.
По- сигурни сведения откриваме едно- две поколения по- късно- около края на ХVІІІ или началото на ІХХ век. В непристъпната по онова време за конски впряг махала Пъртевци със сигурност е живял дядо Пеню; самата махаличка преди два века и днес е толкова малка, че изобщо не фигурира на картата на областта, нито може да се намери в пощенския указател за кодовете- обитателите й си получават писмата някъде другаде. Не е опазен спомен за основната професия на дядо Пеню/ може би терзия, шивач?/, но със сигурност се знае, че покрай нея той е ръководил и килийно училище в дома си. В махалата е запазена къщата му- една удивително красива сграда в ранно- възрожденски стил с плесенясали каменни плочи на покрива, патинирани в сиво- кафяво външни стени и грубо одялани стълби към горния кат. А там, на горния кат, е собата/ стаята/, където е било килийното училище, с чудно хубав оджак/ камина/ в ъгъла и опушени успоредни греди на тавана. След дядо Пеню се губят още няколко поколения. И стигаме до Цончо Родев- старши. Той е средна ръка или малко над средната ръка търговец в Габрово. Никога не е стоял настрана от народните работи- сподвижник и укривател е на Стефан Стамболов, личен приятел на Цанко Дюстабанов. Силното късогледство не му позволява да тръгне с пушка в ръка през април 76- та, но четата на Дюстабанов потегля по своя кървав и славен път именно от “Родевото място”. По същата причина година по- късно не го приемат и в Опълчението. Там обаче отива брат му Кою и… намира смъртта си в неговите редове. Братовчед на двамата е живописният  габровски хъш Продан Тишков, който след седем- осем години под името Чардафон Велики ще се обезсмърти в бурните събития около Съединението.
Цончо Родев- старши и жена му Василка отглеждат многолюдна челяд: пет сина и една дъщеря / има ли са и още една дъщеричка, но тя е починала съвсем малка, преди да тръгне на училище/. Къде с бащини средства, къде със спечелени от конкурси стипендии, къде с подпомагане помежду си, но и петимата братя Родеви получават висше образование: двама юристи, един инженер/ първия български инженер- корабостроител/, един генералщабен офицер и един свещеник- той завършва Духовната академия към цариградската екзархия; единствено сестрата няма диплом за висшистка, но пък е с най- доброто за времето си образование за девойка, получено в цариградския Роберт колеж. Неизвестно защо, но нито един от шестимата не се завръща в Габрово при родителите си, а се разпиляват навред из царството и преди всичко в североизточна България.
Избухва Балканската война. Офицерът просто остава в полка си, друг от братята е мобилизиран; останалите трима отиват под знамената като доброволци. Духовникът получава назначение за полкови свещеник в Рилската девизия. А за най- малкия от братята, току- що приет за студент в юридическия факултет на Женевски университет, събира веднага багажа си и се прибира в България, за да участвува в прочутата обсада на Одрин и да пуска от самолет снопове ръчни гранати над турските позиции в първите в историята на военните въздушни бомбардировки.
Господ се оказва милостив към тях, та и петимата оцеляват във войната. Родината ги посреща увенчани общо с девет ордена- седем за храброст и два за заслуги.
И на свой ред създават семейства, раждат синове и дъщери. И на тях предават- със слово и пример- онзи родолюбив огън, който е изпълвал и  продължава да изпълва собствените им сърца.

откъс от кн. “Цончо Родев- един живот за България”, Соня Келеведжиева,ИК “Жажда”-Сливен, 2000

.

 

Петър И. Родев (1848-1916) (снимката)има деца Иван, Велика, Марко, Стефан и Радка. Марко П.Родев, търговец като баща си и братята си, е съставител на първото родословно дърво на рода Станимирови в периода 1957-1960г., без което щеше да е практически невъзможен настоящия труд. Вечна му памет! На мястото на негова градина през 1961г е построена сградата на бившия Партиен дом в Габрово. За бай Марко се расказва една следната весела случка: Когато Кимон Георгиев станал министър-председател, габровски зевзеци изпращат телеграма на Марко да се яви в София в кабинета на Премиера. Бай Марко се развълнувал, помислил, че роднината му ще го назначава на някакъв висок пост, ушил си костюм, приготвил се и тръгнал за гарата. Минути преди влакът да тръгне, му съобщили, че всичко е на шега. 

 Сестрата на Марко Родев - Велика П. Родева е омъжена за съдията Петър Друмев, братов син на възрожденеца Васил Друмев, по-късно Митрополит Климент Браницки (вж. отделна статия за него)

Стефан И. Родев (1860-1924) като ученик се записва доброволец в сръбско-българската война. Бил е дребен търговец, председател на спестовно дружество “сирумашки труд” 1889. В началото на 20-ти век се премества в Бургас. Има 3 дъщери: Надежда, Веска и Елисавета. Елисавета е омъжена за проф. Иван Танев – лекар. Веска е омъжена за Кимон Георгиев – офицер, участник във Военния съюз. Организатор на 3 преврата и министър в няколко правителстава при диаметрално противоположни политически режими. Имат 2 дъщери: Мария и Корнелия. Едната е омъжена за Гоньо Ганев – юрист, народен представител в няколко поредни парламента, един от бащите на новата българска конституция., днес национален омбудсман (обществен защитник). Надежда е омъжена за Владимир Георгиев – търговец и имат 2 дъщери: Веселина – художничка в Париж, женена за един от бароните Ротшилд и Мария – архитект, омъжена за арх. Богдан Томалевски. Ще дам малко информация за Веселина, която представлява синтез на няколко статии за нейни изложби, а по-долу ще кажа няколко думи за родовете на двете дъщери на Надежда Родева - Георгиева – Томалевски и Ротшилд

.Васила И.Родева се жени за Цоню Иванов Родев. Вероятно тук става дума за брак между братовчеди от различни клонове на рода Родеви. Другата възможност е Марко Родев да е сбъркал, като изрично е написал Васила като дъщеря на Иван и Велика Родеви, а тя просто да е снаха им – жена на втори техен син Цоню. Но това едва ли е възможно, като имаме пред вид, че Марко Родев е техен съвременник, а “грешката” се повтаря и в двете му записки – от 1957 и 1960г. Така че аз по-скоро приемам версията за вътреродов брак. От брака на Цоню и Васила Родеви се раждат 5 деца – Иван, Петър, Христо, Стефан и Радка.

Стефан Ц. Родев (1883-1945) през 1901г. е бил главен певец в църквата Успение Богородично в габрово, а след това до смъртта си е свещеник в София.

 

Христо Ц. Родев(1880-1944) е адвокат, депутат в 23-тото НС. Убит е веднага след 9.9.1944, а в последствие е осъден на смърт от т.н. Народен съд. Баща е на писателя Цончо Родев.

 

Цончо Хр. Родев е роден през 1926г. в Провадия. Завършва право, но като син на убит от Народния съд няма право да практикува и се отдава на страстта си от студентските години - литературата. С многобройните си очерци, раскази и романи той присъства в литературния ни живот повече от 50 години. Открил призванието в белетристиката, той пресъздава мигове от българската история. Създава значителен брой книги както за деца, така и за възрастни, сред които романите: Черният конник (1966), Наричаха ме желязната ръка (1971), Човекът без сянка (1976), Мечът на непримиримите (1981), двама против ада (1986), Пиратът с черен лъв на мачтата (1994), както и сборниците с разкази Съкровището на Лизимах (1966), Отгласи (1971) и Отмъстителят (1983), очеркът Отвъд синия праг (1985) и др.

Братът на Христо Родев, Иван Цонев Родев също е забележителна личност – първият български инженер-корабостроител . Ще поместя биографична статия за него във в. Морски вестник 22.12.1999:

Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…”
Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. “Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си”, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца - вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея”, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг. 

Завършва с пълно отличие реномираната Априловска гимназия и постъпва във физико-математическия факултет на Висшето училище в София. Само след година за проявени качества е определен да продължи образованието си с държавна стипендия в чужбина. Избира непознатата в България специалност “Морска техника”, дълбоко убеден, че тя има бъдеще в родината му. Завършва триестката академия през 1896 г. и воден от стремеж да приложи на практика получените знания, отива в Англия, в корабосторителницата “Ричардсън” в Нюкасъл. Работи там три години, от които две в конструкторското бюро и една - в производството. През 1896 г. българското военно министерство му възлага да изработи теоретичния чертеж на дървен самоходен катер с парна машина. Това е първият теоретичен чертеж на кораб (“Калиакрия”), изработен от българин. През 1898 г. му е поверена нова отговорна задача - да бъде наблюдател на България при строителството на поръчания в Бордо, Франция, учебен крайцер “Надежда”. Същата година със съгласието на българското правителство и разрешението на директора на политехниката към Министерството на военния флот на Франция постъпва като слушател в това реномирано военноморско учебно заведение. Завършва го през 1902 г. и се завръща в България като първия български инженер корабостроител. Показателно е, че тази длъжност се въвежда за пръв път в историята на техниката в България за военния флот още с бюджета на военното министерство за 1903 г. Иван Родев я заема от януари 1903 г. до януари 1906 г. и от октомври 1910 г. до март 1912 г.
В края на 1907 г. като инженер корабостроител на военния флот Иван Родев ръководи построяването на специален елинг (подемно устройство за изкарване на корабите на брега за ремонт и докуване и спускането им на вода) в района на военното пристанище във Варна. На този елинг през 1908 и 1909 г. са сглобени доставените на части от Франция първи български торпедоносци. През 1912 г. като структурно звено в бюджета на Варненското пристанище е обособена пристанищна работилница със задачата да извършва ремонта на търговските ни и военни кораби. За неин пръв ръководител е назначен инженер Родев. Той заема тази длъжност до пенсионирането си през 1925 г. Името на инженер Родев е свързано и с разработването на техническата документация и проекта на “Галата” - първия железен самоходен кораб в България. Той става първият председател на учредената през 1934 г. корабостроителна механо-железарска и производствена кооперация “Нептун”, която оставя трайни следи в развитието на българското корабостроене, корабоплаване и морски риболов. Първото рибарско корабче за делфинолов в открито море, построено от нея, е по проект и чертежи на инженер Родев и след спускането му на вода през 1935 г. получава неговото име. Големи са заслугите на инженер Иван Родев за подготовката на български морски специалисти. От 1903 до 1907 г. е преподавател в Морско училище по дисциплините “трюмна механика”, “френски език” и “чертане”. За нуждите на обучението превежда и издава учебника “Парни котли”, който е една от първите български технически книги в областта на парните машини. Опитният специалист дава приноса си и за развитието на българското морско законодателство. В периода 1926 - 1930 г. превежда италианския закон за търговското корабоплаване и го приспособява към българските условия. Инженер Родев е в основата и на подготовката на закона за търговкото корабоплаване, който Народното събрание приема през 1931 г. Първият български инженер корабостроител умира на 6 октомври 1934 г. след кратко, но мъчително боледуване, предизвикано от претърпяна трудова злополука. „