Синовете на генерала. Съдбата на офицерския корпус при диктатурата на пролетариата
Ген. Н.Станимиров е женен за Елена Тодорова Кантарджиева, (1888 Брюксел – 1974), дъщеря на ген. Тодор Димитров Кантарджиев. (вж. Кантарджиевия род в приложенията) Имат трима сина: Тодор (#2231), Рачо(#2232) и Станимир(#2233). И тримата следват пътя на баща си и стават офицери.
Полк.Рачо Н. Станимиров(#2232) (08.10.1911 - 15.04.1999). Роден в Шумен,
където по това време служи баща му. Завършва Военното училище в София през 1933 и постъпва в 1-ви к.п. През 1935г. е назначен в Лейбгвардейския конен полк. Печели конкурс за обучение в генерал-щабна академия в Италия, но се отказва. Жени се за Олга Прозоровска(#22213), която е дъщеря на негова първа братовчедка, но е само с 3 години по-млада от него. Любовта им пламва в Габрово, през 1934г, когато Олга гостува у х.Стойчеви, а младият подпоручик Рачо Станимиров е по служба за тържествата по откриване на паметника на връх Шипка. За брака им са трябвали специални разрешителни – от Владиката, защото са роднини и от войската, защото Рачо е все още младши чин и не разполага с предвидения по устав доход, за да му се разрешава сключване на брак. През 1936г. се ражда дъщеря им. През 1939г. печели нов конкурс – за генерал-щабна академия в Германия, но и този опит е осуетен от започналата война. През 1940г. е сред първите конно-разузнавателни патрули, които навлизат в освободена Добруджа.През 1941г. е командир на рота в новосформирания Брониран полк. През 1942г. е повишен в капитан и изпратен на стаж в 4-ти артилерийски полк. Зачислен е за слушател във Военната академия в София, но и този трети опит е осуетен – този път поради включването на България във войната. През 1944г. се ражда сина му. В състава на І Българска армия участва в боевете в Унгария през 1945 г., където е ранен. Награден е с ордена „За храброст”.След войната през 1945г. най-после има възможност да завърши Генерал-щабната академия и получава назначение в Генералния щаб. Скоро след това, през 1946г. идват чистките на т.н. „царски” офицери от армията. Майор Станимиров е включен в един от първите офицерски процеси. Оттук –нататък битието му тръгва по пътя на хилядите българи репресирани от комунистическия режим.
В списанието на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, “Един Завет” бр.4 от 1996г. (V година) в рубриката “ Из залите на престъпния комунистически съд” е публикувана биографична статия на Рачо Станимиров от 52-ри випуск на ВНВУ под заглавието “Спомен на репресиран офицер”[1]:“ Участвах в бойните действия на I БА в Унгария през 1945г. Бях награден с орден “За храброст”. След края на войната се завърнах с чин майор на мирновременната си служба във Военното министерство – Генералния щаб. По това време по-голямата част от офицерите поддържаха становището за аполитичността на войската, както това беше до 09.09.1944г. Нашата малка група от Щаба на войската споделяше тази идея и започнахме да убеждаваме приятели и познати офицери да не участват в никакви политически групировки като БКП, БЗНС, ОФ, както и в съществуващия Военен съюз… През лятото на 1946 започнаха масови уволнения на офицери… започнаха изкуствено скалъпени процеси и арести на офицери…по същото време започна и процесът срещу нашата група… него нарекоха “Неутрален офицер” поради неутралното ни отношение към политическите партии…Лично аз от удар с дърво (крак на стол) получих спукване на прешлен на гръбначния стълб…Осъдиха ме на 15 години строг тъмничен затвор, който изтърпях за 8 години и 9 месеца. …върху мен бе упражняван натиск да свидетелствам срещу Никола Петков…чрез полковник Борис Гергов съм свързал “Неутрален офицер” с Никола Петков, което не беше вярно и аз отказах да го потвърдя. Така отпадна една точка от смъртоносното обвинение срещу Никола Петков, че е бил подбудител и за създаването на “Неутрален офицер”… Следва разказ за мъките и издевателствата по комунистическите затвори – софийския, сливенския, старозагорския, концлагера Белене, където се среща с брат си Тодор. Освободен е от Белене на 22.04.1955 г. и се прибира в къщи на 11-тия рожденния ден на сина си, когото е оставил на 2 години. Започва работа в цех за бетонни изделия, става стругар, а след това работи офсетов печат. Работи до 1990 г. През 1992 г. след демократичните промени му е присъдено званието полковник. Умира през 1999г. на 87г.
Кап.Тодор Н. Станимиров(#2231) (22.08.1908 – 28.02.1978) Завършва Военното училище в София през 1931г. и е зачислен в 6-ти конен полк. През 1932г. е назначен в 1-ви конен полк. В периода 1932-1934 учи и завършва Офицерска кавалерийска школа в Италия. След завършването си продължава службата си в 1-ви к.п.. През 1938г. е назначен като взводен командир в 10-ти к.п. През 1940г. е произведен капитан и назначен за командир на ескадрон в 3-ти к.п. Жени се за Грети Шишкова (1912 – 1943). Служи в окупационния корпус в Югославия. През 1941г. е началник въздушна зона. Тогава се ражда дъщеря му През 1942г.е командир на жична свързочна рота. През 1943г. съпругата му почива. Участва в двете фази на II Световна война. Уволнен е след 9.9.1944. Жени се повторно, за Лили Сотирова, от която през 1946г. се ражда втората му дъщеря. По обвинения на Тито и югославските комунисти (аферата “Белият капитан”), на които българските комунисти с готовност откликват е осъден с доживотна присъда от т.н. Народен съд. След присъдата жена му се развежда с него. Останала сама, дъщеря му от първия брак е осиновена от дядо си ген.Н.Станимиров. Тодор Станимиров прекарва 15 години в различни затвори, включително и в Белене, където се среща с брат си Рачо. След освобождаването му е изселен в гр. Телиш, Плевенски окръг.
Третият син на ген. Никола Станимиров - Подполк.Станимир Н. Станимиров(#2233) (09.12.1916 – 1996) остава ярка следа в историята на българските специални части – сред първите офицери – основатели на Парашутната дружина. Завършва ВНВУ през 1939г. и зачислен във 2-ра дивизионна картечна дружина.
Жени се за Милка Тамахкярова, (21.04.1921 - 2007)., от виден Пазарджишки род, роднина на пор.Чунчев и на въздушният ас, летецът изтребител Димитър Тамахкяров. През 1942г. е произведен поручик и е командирован заедно с още неколцина млади офицери в немската парашутна школа в Брауншвайг за изучаване на опита на немските парашутни десантчици.[2] След успешно завършване на школата и завръщането им в България с Царски указ е създадена Парашутната дружина към Въздушни войски, базирана на летище Враждебна, където пор.Станимиров е взводен командир и адютант на командира на дружината – кап. Ноев. През 1943г. става командир на рота. Преврата на 9.9.1944 заварва Дружината на лагер в с. Телиш, Плевенско. Още на другият ден парашутистите са извикани във Враждебна. На 18 септември Парашутната дружина е зачислена към 1-ва Българска Армия под командването на ген. Владимир Стойчев На 10 октомври от Кюстендил парашутистите са изпратени към Крива Паланка и Куманово, където са хвърлени в боевете за Стражин и Страцин. Новата ОФ власт няма особено доверие в получилите немска школовка парашутисти и намира начин да се отърве от тях: при Стражин и Страцин най-елитната бойна част на българската армия, обучена на парашутен десант и диверсионни действия в тила на врага е използвана като пехота и в пеши ред е хвърлена срещу укрепените картечни гнезда на немците. Немските позиции са превзети, но с цената на огромни загуби – от 470 парашутисти 56 са убити, а 151 ранени. По-нататък победния ход на Дружината следва хода на първата фаза на войната – Стражин, Страцин, Старо Нагоричене, Куманово. След превземането на Куманово, парашутистите са върнати в София. За участието си във войната Дружината полу.чава орден “За храброст” През 1945г. към Парашутната дружина се сформира подофицерска школа и за неин пръв началник е назначен пор. Ст.Станимиров. През 1946г. пор.Станимиров е зачислен за слушател във Военната академия, но същата година е уволнен от армията и изселен в Пазарджик, където живее до 1970г. Работи като счетоводител.
